Днес сякаш живеем в епоха на количествената информация и качествената липса, на всичкознаещите и трудноможещите. В такива времена съществуват теми, предизвикващи силни емоции, субективни реакции и често осъждания. Мисловният процес е оставен на заден план. Емоциите карат хората да преминават в действие, а мисловният процес – точно обратното, укротява нагона в тялото. Ако имаше мисловен процес, то всеки щеше да е способен да постави под въпрос собствените си убеждения. За съжаление ние не поставяме на съмнение дори чуждите убеждения, а се опитваме да надделеем над тях. Статута на детето/детството/майчинството е именно такава тема. Въпрос, по който по-често се говори с емоция и стереотипи, отколкото с разум.
Вече уж знаем всичко – как се появява детето, какви методи и техники съществуват за зачеване, какви родители да бъдем според „училищата за родители“, какви права имат децата, как да раждаме дори ако сме сами в къщи или в гората, опасността от ваксини, кърмене, много кърмене за стимулиране на още кърмене и т.н. Залети сме от информация за помпи за кърма, памперси с индикационни черти, шишета против колики, еко и био пюрета и много други. Ако имате въпроси, задайте ги на Google, той знае всичко…Всички тези неща внушават, че ние и децата ни сме в някаква непрекъсната опасност и трябва да сме нащрек и подготвени. Това води до родителска тревожност и обществена параноя, която се изражда в свръх протекционизъм и поставяне на детето на място, което не е неговото – на някакво божество.
Нещо се обърка. Всеки има достъп до всякаква информация. Но подборът на информация е субективен, тъй като човек я наглася според своята истина. Проблемът не е в нечия позиция, претенция или нагласа. Да не подлагаме на критика нечий избор за това как да отглежда и възпитава децата си. Проблемът е в носенето на отговорност. Днес никой не поема отговорност, когато вследствие на собствения му избор се получи проблем. Например, когато някой каже „Аз знам по-добре от доктора къде да раждам и с какво да лекувам детето”. Добре, така да бъде, свободен избор, но… има и „Раждах в къщи….имаше усложнения.“ Свободния избор върви ръка за ръка с отговорността. На този етап няма кой да я поеме, поради всеобщия нарцисизъм и мегаломания. И социалните мрежи спомагат за това…
Но да се върнем на детето и родителите. Днес преобладаващото мнение за детето е, че то има права. То е поставено на пиедестал, на мястото на крал. Не бива да му се отказва. Не бива да го дразните. Отговаряйте на исканията му, обяснявайте всичко, макар и то очевидно да Ви прави на маймуни в продължение на два часа. Всеки, който не прави това ще бъде заклеймен като лош родител. „Напляскването“ е представено като едва ли не криминална проява. Проблемът е, че по този начин детето расте и се превръща във възрастен, неспособен да понася дори минималните ограничения, наложени от живота му в общество. И при най-малкото „не” или при ситуация, в която не е пръв и прав, този възрастен, бившето дете-крал, може да … счупи ръката на друг шофьор на светофара, например.
Така стигаме до въпроса за детето и закона, или по-точно, до обсъждането на необходимостта от закон за изграждането на здравата психея. Фигурите на бащата и майката са символични функции, необходими за развитието и изграждането на психичната структура. Днес, повече от всякога, бащината функция, мъжът в обществото, т.е. символичното на закона е в упадък. Според Жан-Франсоа Раба, педопсихиатър и психоаналитик в болницата „Салпетриер”: „Всичко се разиграва в желанието на майката и в играта на думи, които предават на детето представата за тази символична функция, без която то не би могло да се конструира, т.е. майката не е само тази, която обгрижва, тя е и тази, която въвежда и включва бащата”, а символичният баща въвежда закон.
